За изкуството и още нещо

Когато бях дете, с удоволствие разлиствах книгите с приказки на класиците - братя Грим или Ханс Кристиан Андерсен. Не че не съм чел и книжки с български народни приказки. Чел съм и още как, но...разликата беше в това, че нашите бяха илюстрирани от наши, иначе известни и уважавани художници, а онези, чуждите, бяха илюстирани от художници, специализирали се основно в илюстрацията. Затова и книжките с "онези" приказки изглеждаха като албум с репродукции на картини от Лувъра, а тези с родните картинки ме плашеха, като че ли това беше и целта им.

    Разбира се, и аз рисувах с всичко и по всичко, което става за това. Опитвах се да подражавам на италианските илюстратори, но се получаваше като рисунка в пещера.

   Тогава открих книжките за оцветяване. Те ми позволяваха поне за малко да се порадвам на работата с цветни моливи и боички, без да стряскам околните с разкривените фигури и лица, които изтипосвах по тетрадки и тротоари.

    С годините престанах, защото пораснах и разбрах, че не там е силната ми страна.

    Други, все още колебаещи се, се специализираха в писането на кратки послания за масова консумация - " К.р за Левски " или " Пепа е к.рва".

    Това беше силно изявление, безопасно за "автора" и даващо  храна за размисли и майчини благословии.

    Трети, упорити и вярващи в таланта си, продължиха да рисуват на професионално ниво.

     Това, което рисуваха, ужасно приличаше на илюстрациите на българските народни приказки от детските ми години. И също толкова не ми харвсваше. Не зная каква беше причината след поколения пак  да се се повтори естетиката на соцреализма...Генетично или географски е заложено у нас ?

     При скулптурите нещата са идентични. Глинените скулптурки, които моделирхме в училище, някои превърнаха в мраморни и гранитни страхотии, плашещи мирните граждани от площади и паркове.

    През последните години обаче забелязвам, че някои от нас много са харесли оцветяването по шаблони на творби на известни художници и скулптори. Даже изделията от камък са за предпочитане, защото са практически вечни. И гордо мажат по тях, опитвайки се да привлекат вниманието върху творческата си същност, която обаче очевидно е застинала на етапа на оцветяването на детски книжки. Да се занимава с това пълнолетен човек е проява на инфантилност.

      За съжаление или за радост...нещата не са непоправими. Смятам, че е време на всички площади да поставим книжки за оцветяване и тебешири за рисуване по асфалта. Така всеки ще получи онова, което му липсва - внимание, популярност, публика, критика, изложбена площ. Останалите пък ще получим отново своята немодифицирана градска среда.

    Има и още едно решение за мултиплициране на творческата им мощ. Знаят ли тези "творци" колко паметници има в Англия ? Все още неоцветени. И как бързо ще ги връхлети световната слава.
      Към Лондон, потомци на Мазачо ! Пардон-цапачи!