Доктор - 2

                                                

      Следващите дни  Стефан изкара на плажа в игри на карти и приятни разговори с тия толкова интересни хора. Двете седмици отлетяха като два дни, но спомените от тези дни щяха да останат  дълбоко запечатани в паметта и душата му. Ловецът в него не беше и подозирал колко лесно ще му бъде да се върне към страстта си. Не беше подозирал и друго – че самият той ще се превърне в обект на лов.

     Наталия беше изкусна в привличането и омайването на мъже като него. И не само като него. Всеки истински мъж на плажа я беше забелязал почти веднага и дори присъствието на благоверните съпруги не можеше да задържи погледите им, които се стрелкаха към  нея и обхващаха всяка извивка на прелестното и тяло…какво тяло. Плажът би бил пуст без жени като нея.

      Катя гледаше всичко това отначало с гняв и кроеше план „ да проговори“  внезапно и да направи летуването на всички още по – незабравимо, но впоследствие реши, че ще е под достойнството и да се поставя в такава ситуация. Реши да остане незабележима и сива, глухоняма и всеотдайна детегледачка. Не съпруга, не жена и любима. Странна спътница в живота на един свободен мъж.

      Наталия проявяваше жив интерес към Стефан не само заради магнетичното му излъчване, а и заради професията му, която го поставяше на пиедестал. Лекар, при това познавач на човешката душа – това не беше ежедневие дори за такива жени като нея. Красивото и лице излъчваше нескрито подчинение и покорство, когато се обръщаше към него и сякаш го подканяше да предприеме по – решителни действия. Красивото лице на Наталия обаче можеше да бъде прочетено и по друг начин, особено ако човек я видеше в сутрешното и натурално състояние. Тя не беше чак толкова млада и богата в истинския смисъл и на двете понятия. Преди година беше навършила четиридесет години, а двете десетилетия свободен живот и бяха затворили всички подходящи за нея врати в София. Сега ставаше около един час  преди другите, за да направи сутрешния си грим и да бъде привлекателна поне за някой провинциалист с положение в обществото. Стефан се явяваше идеален за целта и. Тя спешно се нуждаеше от съпруг.

       За тази цел трябваше да го убеди, че много обича деца и ще е идеална тяхна майка. Тук нещата не изглеждаха никак добре, защото малчуганите не се отделяха от Катя, а плажната хубавица нямаше никакъв опит с деца. Стефан гледаше отстрани и като не знаеше какво да направи, за да не разгневи съпругата си окончателно, не се намесваше и дори добре се забавляваше. Все пак всичко това ставаше заради него. Той беше важният.

      Ако плажът беше изкушението, то вечерите в ресторанта бяха ключът към блаженството. Оркестърът изпълняваше едни и същи конфигурации танцови песни и мелодии и блусовете бяха почти консумация на мъжките въжделения и  мечти. Някои мъже след това отиваха с разгорещените млади жени в съседните квартири или в далечния край на плажа и биваха възнаграждавани за часовете под изгарящото слънце и „сваляне на звезди“ , подпомогнато и от немалко количество алкохол.

  За Стефан  това беше невъзможен, но желан финал.

  За Катя беше поредното изпитание на търпението.

  Всичко завърши с изтезание на тримата, като за опитната столичанка това все пак беше игра, която умееше и не искаше да загуби от една неугледна провинциалистка.

  В деня на отпътуването им Наталия му подаде  тефтерче с кожена подвързия, в което да запише адреса и телефона си.

  Разделиха се публично и без ангажименти.

…………………………………………………………………………    

      Есента отдавна беше обагрила в топлите си цветове листата на малкото родопско градче. Хората бяха забравили летните отпуски и гонени от работния делник и отложените ангажименти бързаха да довършат започнатото преди лятото. Стефан редуваше часовете в месокомбината с напрегнатото мълчание вкъщи. Излизаше за по питие с приятели, но не му се услаждаше. Изненадващо за самия него лятната забежка не му се услади така, както очакваше и каквито бяха десетките му морски завоевания. Не го очакваше от себе си. Смяташе се за железен, мъж, който е роден не за една жена и който трябва да обърне полагащото се внимание на всички хубавици. Сега обаче Катя не му говореше и това му тежеше много повече, отколкото очакваше. Установи, че все пак е семеен човек и игрите с децата са много повече от забавление и поза, а нещо , за което се иска и друг близък човек. Колкото и критичен да беше към външността и манталитета на Катя, той разбра, че тя е жената, която иска да вижда до себе си. Само че тя не искаше да го вижда до себе си – нито сред хората, нито насаме.

     Един октомврийски ден след работа сам не усети как спря пред къщата на брат си. Трябваше да сподели с някого мъките си и да поиска съвет. Нямаше по – подходящ човек от баткото.

  Позвъни на вратата и зачака снаха му да отвори. Тя винаги го посрещаше усмихната и го подкачаше за неуморното му мъжко тичане след всяка привлекателна фуста в града. Сега щеше да му е много по – трудно да се направи на непукист и да и отговори в нейния дух с  весела донжуановска гордост.

   Забавянето го накара да позвъни още веднъж. Този път вратата се отвори с рязко превъртане на ключа и на прага се показа брат му. Не изглеждаше спокоен.

-Влизай- подкани го той и затвори вратата зад него.

В широката и уютна дневна се усещаше нещо различно. Хаос, безпорядък, чиния с поувяхнала салата и бутилка ракия с една чаша.

     Стефан погледна към брат си, който в това време идваше от кухнята и носеше вилица и още една чаша. За него. Наля му и пиха без тост.

-Какво има ? – попита Стефан -  Къде е Тони?

Тони се казваше снаха му и той не я наричаше кака, защото му беше съученичка, макар на брат си да казваше бате. Уважаваше седемте години разлика.

-Ние се разделяме - каза сухо Никола.

-Какво?

-Ами…Тони ще подаде молба за развод. По моя вина.

Никола можеше да е виновен за всичко – за загуба на белот, за изпусната голяма риба в реката или за неправилно изпреварване, но на жена си беше верен и никой не можеше да убеди Стефан, че брат му е кръшнал дори и в мислите си с друга. Това беше абсолютно невъзможно и той го заяви бурно и на висок глас.

-Я ме погледни ! Как го измисли това? Ти се шегуваш ? Кой и е надрънкал глупости за теб? Ще го пребия този мръсник !!!

Никола въздъхна леко и без да се навежда измъкна изпод плота на масичката няколко писма, надписани с красив женски почерк. Стефан ги погледна с тревога и сърцето му удари в гърлото с невиждана сила. На тях беше написан адресът на болницата и името на получателя—доктор Петровички, психиатър.

              А подателят беше  без адрес, просто едно име.

     Наталия.

    Стефан извади от джоба на якето си кутия БТ, извади една цигара и я запали с хубавата си запалка Ронсън, купена от Корекома в Пловдив. Отпи бавно глътка ракия и замълча. Не че нямаше какво да каже. Имаше , и то какво, ама как да го каже. А трябваше. Отпи още една, този път дълга глътка, след което отвори едно от писмата.

     Прочете го. Писмо, пълно със спомени и обещания за нещо повече от докосване на ръцете и искри в очите. Обещание за пътуване до самия Рай, и то описано детайлно. В  края и няколко думи за „оная несретница, която просто гледа децата ти и за която  ще се погрижим след това“.

    Никола и Тони също имаха две деца. Сега бяха с майка си и това даваше още по-голямо отражение върху самотата му.

    Доктор Никола Петровички, човекът, който помагаше с разумни и премерени съвети на стотици хора  в такива ситуации, сега не бе съумял да убеди собственото си семейство, че не е сгрешил в нищо пред тях.

-Къде е Тони ?- механично повтори Стефан.

-При майка и и баща и.

-Ставай и да отиваме да я приберем !

-Как я мислиш тая ? – отсече го брат му – тя не иска да ме види, камо ли да се върне тук.

-Тръгвай ! – настоя Стефан - Моля те, хайде тръгвай с мен !

-Няма смисъл, Стефо, няма смисъл. Остави ме сам, а ти се прибирай у дома си.

Стефан го изгледа продължително, прегърна го през рамо и стана. Без думи излезе и пое към стадиона, близо до който живееха родителите на снаха му.

  След  няколко минути беше там. Позвъни, отвориха му влезе.

Минута  по-късно се чу шум от счупена чаша, после вик и тупурдия…

……….

 След един час пред къщата на доктор Петровички спря семейната Лада седмица. От нея слязоха Тони и Стефан, който изглеждаше като всичко друго, но не и като джентълменът – сваляч на града. Очите му бяха зачервени, а винаги подредената му коса изглеждаше като разпиляна от вятъра слама. Двамата застанаха пред входната врата и след кратко мълчание Тони натисна звънеца. Натисна го категорично, като човек, който няма намерение да си тръгва, без да му отворят. Знаеше, че Никола е чул и видял колата им и затова държеше да му покаже, че не идва с някакви колебливи намерения, а е наясно със себе си. Всъщност тя обикновено беше много наясно с всяко свое действие.

         Когато мъжът и застана в рамката на отворената врата и я погледна с поглед, излъчващ преди всичко недоумение и обърканост, тя му заяви с подчертано тържествен глас, в който беше вложила цялата ирония и сарказъм, на които беше способна, посочвайки към брат му:

-Никола, позволи ми да ти представя …доктор Петровички ! Нали така, докторе ?- продължи тя, обърната вече към Стефан.

-Какво става тук ? – недоумяваше Никола, а Стефан гледаше към звънеца на стената и мълчеше като студент по медицина  на изпит по анатомия.

-Сега „Доктора“ ще ни обясни всичко – продължи жена му и побутна енергично девер си през прага- Бавно и спокойно, като доктор на пациент.

Тази вечер не беше като никоя друга в живота на тримата. Говориха дълго, пиха и плакаха. После заедно отидоха с такси в дома на Стефан, където събудиха Катя, за да и разкажат всичко, което тя не знаеше за продължението на флирта на „ доктор Петровички“. После се разделиха и на другия ден продължиха живота си по старому. Градчето не усети никакви сътресения от семейните им катаклизми, а беше малко градче и всичко се усещаше. Все пак някаква новинка се появи. Тя беше изпълнена с някаква загадъчност, и колкото повече време минаваше, толкова по – любопитни ставаха хората, защото не разбираха защо изведнъж Никола и Тони започнаха да наричат Стефан „доктора“. Наричаха го така пред всички, дори така се обръщаха към него – „Докторе“. Само Катя знаеше, но като истински „глухоняма“ никога не издаде тайната, макар самата тя също от време на време, когато усещаше лепкавият му поглед да се спира на някоя сочна млада жена по улицата, също да се обръщаше към него :

 -Какво има, докторе ?