Джанката
Още от пръв поглед това момче впечатляваше с хармоничната си фигура, сините си очи и румените бузи. Късата руса коса някак естествено увенчаваше цялостния му облик, излъчващ сигнали за чистота и свежест. Дори зимната униформа с противния кафяв цвят, която на армейски жаргон нарахме " въшкарника " , му стовше като шита в модно ателие. Описвам го, защото повече не го видях такъв.
Дотук с външния вид. Той е важен, но трябва и да се полагат грижи за него. Армията по онова време не беше мястото с най - добри условия за лична хигиена. По график войниците се къпеха един път седмично. Също толкова често се събираха дрехите за пране. Този график превръщаше четвъртъците в събития. Когато банята в поделението не работеше, войската ходеше в градската баня. Под строй ! С песен и за наслада на гражданите, които, гледайки ни с торбите за баня,вероятно се успокояваха, че някъде и техняте синове също като нас ходят на баня, пият швепс и си купуват вафли и картички за писмата до близките. Ходенето на баня си беше ритуал,който правилно още навремето Фердинанд е определил като отличителен за народа ни, изпитващ някаква радост от това и бързащ да честити на всеки хигиенното събитие. Рядко събитие.
Не си спомням кой и кога, но вероятно след клетвата, някой забеляза, че Джанката, както наричахме синеочкото, не се мярка в банята. В деня за баня най - неприятно беше да си наряд, защото все има какво да се прави и няма как да се измъкнеш, за да се изкъпеш. Това автоматично правеше графика от един път седмично на два пъти месечно. В този ден се събирше и бельото за пране, ама какво от това, като не си къпан. Опитите за измиване в умивалнята се свеждаха до опити, защото нямаше топла вода, а и време за това. Късно през нощта ставахме, за да се поизмием и да изперем нещо, но и тогава имахме проблем с ефрейтора Пеци, който винаги ни усещаше и подаваше и някоя негова дреха за пране. Компенсация за разбития му сън.С този цикъл на пране и къпане не е трудно да се сети човек как е понамирисвало около нас. Около Джанката обаче се усещаше и от самите нас.
Не знам кой от двамата стари в ротата се сети как да изкъпем Джанката. Той беше толкова изобретателен, че в дните преди къпането все го хващаха в издънка и го наказваха с непоряд.Това е дежурство не по график и нямаш възможност да правиш онова, което правят другите. Наказание. Джанката приемаше това с достойнство, с някакво библейско смирение, а ние бяхме доволни,че има и такива като него, за да ни е по - леко на нас.
За да бъде изкъпан този юнак,трябваше хитър план. Ефрейтор Пеци го пращаше да занесе писмо на младши сержанта, който в този момент се къпеше.Джанката идваше до вратата на къпалнята и се провикваше:
- Другарю младжант!/ така го произнасяше /Имаш писмо !
- Внеси го ! - избоботваше отвътре младшията.
- Че се умокрим! - опъваше се Джанката.
- Веднага вътре !- беше другата заповед и Джанката се полунапъхваше в изпълненото с пара и глъч помещение.В този момент капанът щракваше. Някой го дръпваше навътре, а друг, по - едър от него, заставаше на вратата и му отрязваше пътя за измъкване. Трети вече го подпръскваше с маркуч с топла вода и сред олелия и смях Занката капитулираше. Събличаше се, но не съвсем. Някак си той се къпеше като затворник - с дрехите, които сапунисваше и после никой не знаеше къде сушеше. Победата ни беше славна, но кратка. Поне две седмици след това той ни финтираше - беше или с "рана с превръзка", или " на легло " в лазарета. Не се къпеще.
Вечер в спалното помещение, обитавано от тридесет млади мъже, лягането беше процес скоростен, в рамките на минута-две, като всеки бързаше да се съблече, да сгъне дрехите си "по устав" върху шкафчето и да се пъхне под одеялата. Всяко забавяне беше фатално. В началото се отразяваше на всички, които още веднъж и още веднъж се обличахме бързо, за време се събличахме и лягахме и така, докато всичко стане както се изисква. В тая суматоха и Джанката се мушкаше бързо под завивките. Понякога с част от дрехите, ако не го забележат. Но ето че една вечер Пеци, който спеше през едно легло от него, изрева с ефрейторския си глас:
-Джанка, веднага си събуй чорапите!
Тук е мястото да уточня, че във времето на партенките Джанката се изхитряше да си обува и вълнени, домашно вапцани и плетени зелени чорапи.
-Ама я съм си собул!-моментално рапортува новобранецът.
-Я покажи!-нареди му Пеци.
Джанката мигновено вдигна крак на леглото си и започна да мърда с босите пръсти. Всички за миг онеяха, след което избухнаха в смях. Ама смях.
Босият крак на Джанката се беше боядисал от шушоните в зелено, така че все едно е пак с чорапи. Както и да се погледне, това беше резултат и от постоянно мокрите през зимата крака, и от вълната и боята. Обаче основната заслуга си беше на Джанката, който по традиция не се миеше. Дори и преди лягане.
Пеци не можеше да избере как да постъпи. Мълчанието му продължи около половин минута, след което го прати да си измие краката.Веднага!
След две минути синеочкото влезе бодро в спалното помещение и се изпъна пред леглото на Пеци. Цветът на стъпалата до глезените беше светло зелен.
-Марш да се измиеш!-изрева Пеци и Джанката омърлушен се завъртя и напусна стаята.
След още две минути пак влезе, а краката му бяха с още един нюанс на зеленото по-бледи.
И отново беше върнат за доизмиване. И отново.
След пет процедури, последната от които под надзора на Пеци, Джанката бе допуснат в леглото с резедави крака. Зелените шушони бяха изхвърлени и той трябваше да се обува като всички нас само с партенки.
Парчето бархет с името партенка, което замотавахме около ходилата си по стара казармена традиция от поне петдесет години, също се нуждаеше от пране и смяна, както и чорапите.
Не е трудно да се сети човек, че Джанката и партенките си не переше, нито сменяше.
Един път седмично старшината на ротата идваше преди сигналът за събуждане и оглеждаше коридора, рафтовете с войнишки чепици, умивалнята.
Тази сутрин, разглеждайки обувките ни, той забеляза, че едни партенки не са бели, а почти черни. Такива могат да станат само ако с тях се лъскат намазаните с черна боя обувки. Или ако са някой особено мърляв войник.
- Кой муйко/така наричаше мърлячите старшината/ носи тия партенки?
Дневалният се наведе и погледна къде сочеше пръчката на старшината.
-Съвсем не знам, другарю старшина.
И даже не се изчерви. Прави му чест и затова не беше наказан.
Старшината, мъж на около петдесет години, видял поне хиляда такива като нас, само се усмихна и нареди:
-Дай кофата!
В тая част на България произношението беше "кофАта".
Младото войниче донесе кофата, а старшината с пръчката си измъкна двете черни партенки от чепиците и ги пусна в нея. След това нареди на същото войниче да изнесе тоя боклук и да го изхвърли.
След пет минути празната вече кофа беше на мястото си, а старшината гледаше часовника си.
Точно в 5.30 часа дневалният светна лампите в спалното помещение и извика силно:
-Стани, Първа рота!
Всички като един се размърдаха и започнаха да стават, да се обличат и да си оправят леглата. Бързаха за физзарядка. Пред стелажа с обувките настана суетня. Всеки грабваше своите чепици, навиваше партенките и тичаше навън.И изведнъж се чу гласчето на Джанката:
-Некой ми е украднал партенките!
Не можа да продължи, а и да беше, не се чу, защото гръмна такъв залпов смях, а и пръчката на старшината го застигна няколко пъти под колана. Джанката така и не разбра защо.
Новите партенки, които се наложи да извади от бойната си готовност, само за няколко дни се превърнаха в копие на старите. Негови, без аналог.
Този момък от кюстендилските села беше един съвременен шоп, намиращ начин да се измъкне от задължителните за всички норми и дори гордеещ се с това! Сините му очи останаха единственото, което не страдаше от немарата му към личната хигиена. Кожата на ръцете му се покри със струпеи, кирливи зони зад врата се виждаха от метри, а дрехите излъчваха миризма на стара свинска мас и нещо друго. Както и да го хокаха или подиграваха, той беше щастлив да си запали една цигарка, да си запали печката в класното помещение и добре одимен да се почувства недосегаем, далеч от всякакви бани и перални, неподвластен на тия казармени измишльотини за къпане и пране, за чисти якички и изрязани нокти. Седнал до печката, той се пренасяше в домашните си условия и беше щастлив, както никой от нас.
Дотук с външния вид. Той е важен, но трябва и да се полагат грижи за него. Армията по онова време не беше мястото с най - добри условия за лична хигиена. По график войниците се къпеха един път седмично. Също толкова често се събираха дрехите за пране. Този график превръщаше четвъртъците в събития. Когато банята в поделението не работеше, войската ходеше в градската баня. Под строй ! С песен и за наслада на гражданите, които, гледайки ни с торбите за баня,вероятно се успокояваха, че някъде и техняте синове също като нас ходят на баня, пият швепс и си купуват вафли и картички за писмата до близките. Ходенето на баня си беше ритуал,който правилно още навремето Фердинанд е определил като отличителен за народа ни, изпитващ някаква радост от това и бързащ да честити на всеки хигиенното събитие. Рядко събитие.
Не си спомням кой и кога, но вероятно след клетвата, някой забеляза, че Джанката, както наричахме синеочкото, не се мярка в банята. В деня за баня най - неприятно беше да си наряд, защото все има какво да се прави и няма как да се измъкнеш, за да се изкъпеш. Това автоматично правеше графика от един път седмично на два пъти месечно. В този ден се събирше и бельото за пране, ама какво от това, като не си къпан. Опитите за измиване в умивалнята се свеждаха до опити, защото нямаше топла вода, а и време за това. Късно през нощта ставахме, за да се поизмием и да изперем нещо, но и тогава имахме проблем с ефрейтора Пеци, който винаги ни усещаше и подаваше и някоя негова дреха за пране. Компенсация за разбития му сън.С този цикъл на пране и къпане не е трудно да се сети човек как е понамирисвало около нас. Около Джанката обаче се усещаше и от самите нас.
Не знам кой от двамата стари в ротата се сети как да изкъпем Джанката. Той беше толкова изобретателен, че в дните преди къпането все го хващаха в издънка и го наказваха с непоряд.Това е дежурство не по график и нямаш възможност да правиш онова, което правят другите. Наказание. Джанката приемаше това с достойнство, с някакво библейско смирение, а ние бяхме доволни,че има и такива като него, за да ни е по - леко на нас.
За да бъде изкъпан този юнак,трябваше хитър план. Ефрейтор Пеци го пращаше да занесе писмо на младши сержанта, който в този момент се къпеше.Джанката идваше до вратата на къпалнята и се провикваше:
- Другарю младжант!/ така го произнасяше /Имаш писмо !
- Внеси го ! - избоботваше отвътре младшията.
- Че се умокрим! - опъваше се Джанката.
- Веднага вътре !- беше другата заповед и Джанката се полунапъхваше в изпълненото с пара и глъч помещение.В този момент капанът щракваше. Някой го дръпваше навътре, а друг, по - едър от него, заставаше на вратата и му отрязваше пътя за измъкване. Трети вече го подпръскваше с маркуч с топла вода и сред олелия и смях Занката капитулираше. Събличаше се, но не съвсем. Някак си той се къпеше като затворник - с дрехите, които сапунисваше и после никой не знаеше къде сушеше. Победата ни беше славна, но кратка. Поне две седмици след това той ни финтираше - беше или с "рана с превръзка", или " на легло " в лазарета. Не се къпеще.
Вечер в спалното помещение, обитавано от тридесет млади мъже, лягането беше процес скоростен, в рамките на минута-две, като всеки бързаше да се съблече, да сгъне дрехите си "по устав" върху шкафчето и да се пъхне под одеялата. Всяко забавяне беше фатално. В началото се отразяваше на всички, които още веднъж и още веднъж се обличахме бързо, за време се събличахме и лягахме и така, докато всичко стане както се изисква. В тая суматоха и Джанката се мушкаше бързо под завивките. Понякога с част от дрехите, ако не го забележат. Но ето че една вечер Пеци, който спеше през едно легло от него, изрева с ефрейторския си глас:
-Джанка, веднага си събуй чорапите!
Тук е мястото да уточня, че във времето на партенките Джанката се изхитряше да си обува и вълнени, домашно вапцани и плетени зелени чорапи.
-Ама я съм си собул!-моментално рапортува новобранецът.
-Я покажи!-нареди му Пеци.
Джанката мигновено вдигна крак на леглото си и започна да мърда с босите пръсти. Всички за миг онеяха, след което избухнаха в смях. Ама смях.
Босият крак на Джанката се беше боядисал от шушоните в зелено, така че все едно е пак с чорапи. Както и да се погледне, това беше резултат и от постоянно мокрите през зимата крака, и от вълната и боята. Обаче основната заслуга си беше на Джанката, който по традиция не се миеше. Дори и преди лягане.
Пеци не можеше да избере как да постъпи. Мълчанието му продължи около половин минута, след което го прати да си измие краката.Веднага!
След две минути синеочкото влезе бодро в спалното помещение и се изпъна пред леглото на Пеци. Цветът на стъпалата до глезените беше светло зелен.
-Марш да се измиеш!-изрева Пеци и Джанката омърлушен се завъртя и напусна стаята.
След още две минути пак влезе, а краката му бяха с още един нюанс на зеленото по-бледи.
И отново беше върнат за доизмиване. И отново.
След пет процедури, последната от които под надзора на Пеци, Джанката бе допуснат в леглото с резедави крака. Зелените шушони бяха изхвърлени и той трябваше да се обува като всички нас само с партенки.
Парчето бархет с името партенка, което замотавахме около ходилата си по стара казармена традиция от поне петдесет години, също се нуждаеше от пране и смяна, както и чорапите.
Не е трудно да се сети човек, че Джанката и партенките си не переше, нито сменяше.
Един път седмично старшината на ротата идваше преди сигналът за събуждане и оглеждаше коридора, рафтовете с войнишки чепици, умивалнята.
Тази сутрин, разглеждайки обувките ни, той забеляза, че едни партенки не са бели, а почти черни. Такива могат да станат само ако с тях се лъскат намазаните с черна боя обувки. Или ако са някой особено мърляв войник.
- Кой муйко/така наричаше мърлячите старшината/ носи тия партенки?
Дневалният се наведе и погледна къде сочеше пръчката на старшината.
-Съвсем не знам, другарю старшина.
И даже не се изчерви. Прави му чест и затова не беше наказан.
Старшината, мъж на около петдесет години, видял поне хиляда такива като нас, само се усмихна и нареди:
-Дай кофата!
В тая част на България произношението беше "кофАта".
Младото войниче донесе кофата, а старшината с пръчката си измъкна двете черни партенки от чепиците и ги пусна в нея. След това нареди на същото войниче да изнесе тоя боклук и да го изхвърли.
След пет минути празната вече кофа беше на мястото си, а старшината гледаше часовника си.
Точно в 5.30 часа дневалният светна лампите в спалното помещение и извика силно:
-Стани, Първа рота!
Всички като един се размърдаха и започнаха да стават, да се обличат и да си оправят леглата. Бързаха за физзарядка. Пред стелажа с обувките настана суетня. Всеки грабваше своите чепици, навиваше партенките и тичаше навън.И изведнъж се чу гласчето на Джанката:
-Некой ми е украднал партенките!
Не можа да продължи, а и да беше, не се чу, защото гръмна такъв залпов смях, а и пръчката на старшината го застигна няколко пъти под колана. Джанката така и не разбра защо.
Новите партенки, които се наложи да извади от бойната си готовност, само за няколко дни се превърнаха в копие на старите. Негови, без аналог.
Този момък от кюстендилските села беше един съвременен шоп, намиращ начин да се измъкне от задължителните за всички норми и дори гордеещ се с това! Сините му очи останаха единственото, което не страдаше от немарата му към личната хигиена. Кожата на ръцете му се покри със струпеи, кирливи зони зад врата се виждаха от метри, а дрехите излъчваха миризма на стара свинска мас и нещо друго. Както и да го хокаха или подиграваха, той беше щастлив да си запали една цигарка, да си запали печката в класното помещение и добре одимен да се почувства недосегаем, далеч от всякакви бани и перални, неподвластен на тия казармени измишльотини за къпане и пране, за чисти якички и изрязани нокти. Седнал до печката, той се пренасяше в домашните си условия и беше щастлив, както никой от нас.
Коментари
Публикуване на коментар